Тази седмица гледах филма Hermano ("Брат" - от испански - бел. авт.), в който се разказва как двама братя от най-бедните гета на Каракас, Венецуела, са открити за големия футбол и спасени като личности.

Открити са от скаут - търсач на млади таланти, започват да играят за голям венецуелски отбор и не стават наркодилъри, крадци и убийци.

Тук обаче няма да говорим за престъпност, а за спорт. За това как в България държавата се е оттеглила от битката за спасяването му, а спортът е рухнал и се превръща в запазена територия на богатите родители.

За това как детско-юношеските школи са занемарени, бедни и изпити от корупция. За тях не работят скаути. В България от години няма търсачи на талантливи деца. Никой не ги търси в дворовете на училищата, а за гетата въобще не може да става и дума - там са чували само по телевизора за бойскаутите от американските филми.

С изключение на школата на Гриша Ганчев, в която се изграждат футболисти, които после играят и за "Литекс", в останалите клубове детско-юношеските школи са само инструмент за елементарен бизнес - покупко-продажба с положително салдо.

Там децата тренират само за да бъдат продадени. И последният пример е 17-годишният талант на "Левски" - Вутов, който отива в италианския "Удинезе" за 600 хиляди евро. Вместо него "Левски" ще си купи евтин чужденец от Южна Америка. Точно това е и формулата на съвременния български футбол - децата се изграждат, за да се продадат скъпо в чужбина, а в отборите ни играят евтинджоси от Африка и Латинска Америка.

И това е съвсем естествен процес, когато големи клубове са собственост на мутри, а държавата си назначава за министър на спорта лингвист, за да се угоди на определен политик, на определени политици от определена коалиция.

Политици, които седят мазно във ВИП зони на стадионите и не забелязват как дори на вечното дерби Левски - ЦСКА публиката вече не надхвърля и 10 хиляди души.

А иначе интерес към футбола има - футболните игрища завземат София. Никнат постоянно - между блоковете, в паркове и все по-често върху занемарени тенис кортове. И тук наблюдаваме един истински парадокс - футболът като хоби на момчетата от квартала измества тениса, но в професионалния спорт е точно обратното.

Националният ни отбор упорито не може да се класира нито за световно, нито за европейско първенство, а Гришо и Цвети се сражават успешно на най-големите световни турнири по тенис. Но те побеждават не благодарение на държавата, а въпреки нея. Побеждават, защото зад тях са семействата им. И фамилията Малееви е само едно историческо потвърждение, че у нас винаги е било така.

Ето последния пример - кога министерството ни на спорта се сети за Цвети Пиронкова и отдели за подготовката 100 000 лева? Когато направи ударна серия от 9 последователни победи, с 8 от които спечели турнира в Сидни. Но къде беше държавата, когато миналата година тя бе във физическа и психическа дупка, изпадна от топ 100 и дори мислеше за отказване от спорта?

За Гришо да не говорим. Но той така си помогна сам, че държавата по-добре въобще и да не опитва. Защото, както беше казал близък до него човек за едни спортни награди в София, в тази компания се чувствам неудобно...

Повече четете във в. "168 часа"