Днес продължаваме с втората част на "Архивите са живи" за изключителния живот на "синята" легенда Стефан Абаджиев. "За нас той бе най-умният. Винаги носеше със себе си книги. Не присъстваше много на лагер-сборове, защото ходеше все нещо да учи. Като идваха мачовете, беше готов с най нестандартните решения на терена. Головите пасове бяха неговата сила. Когато се върне в София, винаги намираме начин Иван Вуцов и аз да се видим с него и да поговорим за невероятното поколение на Левски, което имахме през 60-те години. Не случайно Теко успя със знанията си и в Германия." Това са думи на един друг "син" мит Сашо Костов. Те не подлежат на коментар, защото в тях е дадена цялостна характеристика на човека, чиято изповед продължава в този брой.
"Както казах, моето желание бе да дам на Левски това, което получих през всичките 16 сезона, в които играх със синята фланелка. Чувствах, че след всичките тези години можех да допринеса доста за Левски като треньор. Затова, когато тръгвах да уча в Кьолнската школа, с федерацията се разбрахме, като се върна с тапията в ръка, да поема любимия си отбор. Това бе една моя съкровена мечта. Когато ми съобщиха, че ми прекъсват договора, бях изненадан, но не съвсем. За МВР още от време едно си бях класов враг. Комбинацията от моята безпартийност и отказа ми да уча в любимия им СССР беше за тях двойна обида. Искаха да продължат да ми оказват психически натиск от разстояние. Намериха начин, като ми прекъснаха валидността на паспорта, докато уча в Кьолн още на седмия месец. По тази логика трябваше веднага да се върна в България. Само, че тогава и в Съветския съюз нямаше да ме пратят.
Сигурно щях да бъда арестуван и после преследван от режима. И аз направих избора си да остана във ФРГ. Липсата на валиден паспорт щеше да направи животът ми в подредена Германия много труден. Може би като някакъв политически емигрант щях да имам някакъв шанс, но официалното ми обучение за треньор трябваше да го приключа. Това, което не предвидиха българските власти, е че бях натрупал безкрайно много връзки в Германия и нямаше да изпадна в бездната. Тук, който има желание да работи честно, никой не го спира. Напротив - помагат му. Със съдействието на Вайсвайлер и на Хелмут Шьон получих от тяхната федерация уверение, че ще завърша Кьолнската школа. Тогава с мен бе вече и първата ми съпруга Искра Матеева, която бе в София примабалерина в операта. Във Висбаден ми дадоха жилище, а тя започна да танцува в местната опера.
В продължение на две години тайните служби в София ни правеха проблеми за нашата дъщеря Ирина. Накрая със съдействието на Червен кръст пристигна при нас. С щерка ни заедно със затаен дъх сме се наслаждавали на изпълнението на Искра в "Лебедово езеро" на Чайковски. Сега Ирина преподава в училище по танци в Нюрнберг... Да се върна към онова време. Вече в София бях таксуван като политически емигрант. Колкото пъти в Германия гостуваха Левски, ЦСКА и други български клубове или националния тим, винаги имах забрана да ги видя с клеймото "невъзвращенец". Даже си спомням случка от 1974-а, когато беше световното в Германия. Отидох да се срещна с националния треньор Христо Младенов, с който бяхме големи приятели. Като му казах, че искам да видя и играчите, той ми отвърна: "Теко, недей, моля те. Те ти предават поздрави. Но навсякъде има няколко тайни ченгета от България, които следят да не ги посетиш. Затова дай идем двамата с теб на вечеря някъде в града и да си поговорим." Спомени... Вечер се отдавах на различни мисли. Понякога се сещах как тази работа с бягството можех да я свърша още в началото на 60-те.
Тогава на един приятелски мач с Италия в Болоня Ването Колев ми казваше: "Теко, абе остани тук, бе. Ти си кадърен, ще се оправиш!" В други мигове се сещах как не съжалявам, че постъпих гордо, когато Крум Милев ме канеше в ЦСКА и аз отказах. Нямах проблеми с големите футболисти на "червените" Гацо Панайотов, Колев, Янев, Якимов. Но аз си останах верен на моя Левски. Може би затова след близо половин век дори хора, които не са ни гледали, могат да изредят атомното ни нападение Христо Илиев-Патрата, Жоро Соколов - Йогата, Георги Аспарухов - Гунди, Сашо Костов и моя милост Стефан Абаджиев - Теко. Заедно с Бисер Михайлов, с Иван Вуцов - изобщо всички. Това е така, защото ние не предадохме Левски. Бяхме верни на отбора. Играехме за клуба, за красотата и естетиката от играта. Затова на мач имаше по 60 000, а на тренировки по 10 000 души. Днес е съвсем друго. Футболистите зависят повече от материалния свят, който е навлязъл здраво във футбола. По наше време се питаше кой е треньорът ти. Сега кой ти е мениджър и адвокат.
Когато Гунди и Котков умряха, аз си бях в къщи във Висбаден и четях вестник. Като разбрах, останах потресен. Като казах Висбаден, се сещам за една интересна случка с продължение. Играехме срещу Ашафенбург. От техния отбор ми направи впечатление едно 16 годишно момче. После един сръбски треньор от школата и мой приятел Цендич стана треньор на Саарбрюкен и ми казва: "Ти разбираш много от играчи. Препоръчай ми някой за средата на терена." Аз му казах да вземе въпросното момче от Ашафенбург. След това Цендич пак ми звъни и вика: "Защо ми даде акъл да взема този разпльокан домат." А ставаше въпрос за...Феликс Магат.
Феликс едва ли знае, че аз съм му дал косвено път към първия по сериозен отбор, откъдето вече са го видели по-големите тимове. Но при мен е така. На някои треньори им трябва една година, за да се убедят някой става или не става. За мен от две срещи ще го позная. Смея да твърдя, че мои учители бяха освен Вайсвайлер и Шьон, също така и Ернст Хапел от времето, в което заедно с него слушахме лекции. Когато в Германия идваше Валери Лобановски, винаги съм го слушал с огромно внимание. Благодарение на треньорските съвети и на моя усет имах добър престой като наставник в Хомбург. Преди време питах Йохан Кройф за Стоичков: "Как можа да вземеш футболист в такъв голям отбор като Барса, който трудно се справя с нервите си."
А той ми отвърна: "На мен ми трябват играчи, а не академици. А той е футболист, роден за игра с ляв крак." Христо даде много за българския и световен футбол. Затова този спор кой е по от него и Гунди е несъстоятелен. Двамата са от различни епохи. Гунди беше феноменален естет във футбола, защото бе от романтична епоха. Христо хвана от по-агресивното време и прояви страхотен характер. Може би като треньор на националния тим Стоичков не трябваше да напуска нивото на обикновения човек. В личен контакт Христо е много топъл човек. По миналата година, като си идвах в София, присъствах на тренировка на националния тим с 13-годишния ми син Том от втората ми съпруга Бригите. Ицо го повдигна нагоре и се усмихна безкрайно лъчезарно. Като казах за Бригите, тя е преподавател по английски и френски език.
Наскоро я накарах да ми преведе изключително ценната книга на Свен Горан Ериксон. Ако трябва да оприлича някой на мен от следващите генерации футболисти в Левски, бих посочил донякъде за такъв Божидар Искренов. Той обаче освен, че подаваше отлични пасове, се справяше и пред гола - бележеше невероятни попадения. В Германия като мен беше Анди Мьолер от периода му в Борусия (Дортмунд) и Айнтрахт (Франкфурт). Като играчи от днешното време харесвам много двама души. Единият е Дидие Дрогба, който може всичко. Постоянно е в движение с топката и с ангажименти към целия отбор по цялото игрално поле. А другият футболист, който уважавам много, е Шави. Без него в Барса няма живот.
Великолепният Роналдиньо и тръгващият по пътя на Марадона Лионел Меси няма как да доразвият фантазиите си без душата на отбора. Когато топката е в краката на Зидан, целият стадион замира като в театър. Той е като художник. Преди време имаше ексцентрици във футбола, които искаха да направят всичко в него и извън него. Такива бяха Жоро Соколов и Джордж Бест. Те притежаваха океан от талант и много малко разум. Но бяха уникални. В днешния футбол повечето футболисти са по-послушни, защото нямат тази сила на въображението. На преден план излизат треньорите. За мен Мауриньо е модел на сегашното време. Жестикулиращ, разнообразен и агресивен. Личи си от птичи поглед, че е по-семпъл като човек от интелигентния Арсен Венгер, който има вид на университетски преподавател. Но на терена португалецът се ориентира по-добре. За Фъргюсън мога да кажа, че вече се е канонизирал до Мат Бъзби в Манчестър Юнайтед. По принцип на "Олд Трафорд" и на "Анфийлд" обичат да се надпреварват с легендарни наставници.
При тези от Ливърпул са Бил Шенкли и Боб Пейсли. Според мен Рафа Бенитес е твърде отскоро, за да претендира да бъде мит въпреки взетата Шампионска лига. Като говорим за Англия, смятам, че нашият Митко Бербатов успя да се наложи със свой стил. Силата му е в главата - в буквалния и в преносния смисъл на думата. Той е същевременно икономичен и ефективен. Знае кога и къде ще дойде топката и после как с максимална скорост да влезе в пеналтерията и от там да шутира във вратата. Мартин Петров разчита повече на бързината и по-малко на съзиданието. Но двамата са страхотна двойка. За националния тим смятам, че може би ще бъде освежаващо идването на чуждестранен треньор. Аз лично в момента се занимавам с мой детски отбор в Саарбрюкен, съставен от деца до 13 години, между които е и моят син Том. Работя с момченца от всички континенти.
Едно дете от Гана ме нарича Татко Тереза. Желанието ми е да мога да ги доведа на лагер в София и да направим детски турнир. Другото го имам. Спомените. В тях винаги ще присъства футболният клуб на Левски, който е моята пътеводна звезда. А като човек смятам, че хармонията идва между това, което мислиш, което казваш и което правиш..."
