20 изиграни мача, 6 победи и място във втората половина на таблицата в Серия „А". Досещате ли се за кой италиански отбор става въпрос? Удинезе? Не! Палермо? Не! Дженоа или Сампдория? Отговорът пак е Не! Всички тези отбори са в първата половина на таблицата.

Става въпрос за Милан, същият този отбор, който до преди няколко години диктуваше футболната мода в Европа. Да, същият Милан, който има 7 титли от Шампионска лига и доскоро се гордееше, че е най-титулуваният клуб в света.

Това е история. Сега е различно. Милан не само не е сред най-силните отбори в Европа (вече), но упорито се опитва да се утвърди като един от посредствените клубове в Италия.

„Преди време, когато домакинствахме на „Сан Сиро", излизайки от тунела към терена, виждах страх в очите на съперника. Повечето отбори бяха наясно, че нямат шанс срещу нас и просто се надяваха да не загубят с разлика". Това каза в началото на януари Кристиан Абиати, който е част от Милан от края на миналия век (1998). И е напълно прав. Преди Милан будеше уважение и страх у съперника, сега съжаление.

Какво се случи? Как отборът, който вдигна Скудетото през май 2011-та, в момента трудно задържа позиция дори в Топ 10? Едва ли има някой извън клуба, който може да даде еднозначно отговор и да каже кой е виновен, но поне на пръв поглед причините са няколко: тотално сгрешена трансферна политика, липса на достатъчно средства за нови футболисти, несполучливи избори за треньори.

Трансферна политика: Всичко започна през пролетта на 2012-а година, когато мнозина от т.нар. „гладиатори" напуснаха Милан. Става въпрос за футболисти като Алесандро Неста, Джанлука Дзамброта, Дженаро Гатузо, Кларънс Зеедорф, Марк Ван Бомел, Филипо Индзаги, Златан Ибрахимович и Тиаго Силва. И като изключим последните двама, които бяха продадени за тлъста сума на ПСЖ, то останалите или прекратиха кариерата си, или я продължиха на екзотични места, радвайки се на спокойствие в последните дни от активната си кариера, далеч от многото битки и напрежение по европейските терени. До тук нищо странно - ветераните се оттеглят + двама продадени за сериозна сума.

Проблемът обаче бе, че въпросните играчи не бяха заменени адекватно. На техни места дойдоха футболисти като Франческо Ачерби, Кевин Констант, Бакайе Траоре, Джампаоло Пацини и други, които не само не оправдаха гласуваното им доверие, но и на моменти откровено късаха нервите на тифозите на клуба. След очаквано слаб сезон, Адриано Галиани и компания публично обявиха промяна на курса - налагане на млади и перспективни футболисти от школата, както и привличането на най-големите таланти от страната.

„Всеки сезон ще вкарваме по двама играчи от Примаверата, които ще се подготвят с мъжете и постепенно ще се налагат. Идеята е след няколко години Милан да има млад отбор, съставен предимно от местни футболисти, които да дават мило и драго за клуба. Първите двама от новия проект са Браян Кристанте и Андреа Петаня". С тези думи Адриано Галиани вдъхна кураж и феновете на тима, които очакваха с нетърпение да видят „новия Милан".

Да, ама не. Само няколко седмици след това изказване сеньор Галиани изуми с привличането на „младите и перспективни" Алесандро Матри, Рикардо Кака и Валтер Бирса, а през зимата добави към тях Майкъл Есиен, с които едва ли не се надяваше да върне Милан в голямата игра. В резултат на това място за юношите Кристанте и Петаня очаквано нямаше и постепенно те бяха разкарани от клуба. През задния изход.

Положението не се промени особено много и на последвалите трансферни прозорци, където Милан продължи традицията да взима футболисти без трансферна сума, които обикновено са приключили за големия футбол (ако не беше така щяха ли да бъдат свободни агенти?).

Е, трябва да призная, че за това време (от лятото на 2012 до януари 2015), сеньор Галиани направи и няколко сполучили трансфера. Такъв например бе Рикардо Монтоливо (свободен трансфер), Найджъл Де Йонг (5 милиона евро), Адел Таарабт (под наем за 6 месеца, не знайно защо не му беше предложен постоянен договор), Кейсуке Хонда (без трансферна сума), Жереми Менез (без трансферна сума), Алекс (без трансферна сума) и донякъде Марио Балотели (20 милиона евро), който обаче не са задържа особено дълго в клуба. Като за без пари тези трансфери даже са си истинска находка. Само със свободни агенти обаче не става и това се доказа.

До тук с фактите за селекцията. Нека всеки сам прецени стават или не изброените играчи.

Вина със сигурност има и в треньора. В случая (засега) Филипо Индзаги. Че Милан няма потенциала да се бори за титлата бе ясно още през лятото. Че Милан трудно щеше да се пребори дори за третото място - също бе лесно предвидимо. Но никой не може да ме убеди, че с този състав Милан няма потенциал да бъде в Топ 10 на класирането! Никой не може да ме убеди, че този Милан няма сили поне да не загуби у дома от Сасуоло и Аталанта, или поне да не бъде тотално надигран от тези отбори на „Сан Сиро". И в това вината е на мистер Индзаги.

От началото на сезона „Супер Пипо" не спираше да повтаря, че този сезон Купата на Италия се явява като някакъв заместител на Шампионската лига. Е, за Купата Милан записа победа и загуба и отпадна още през януари! А и в двата мача „росонерите" имаха комфорта да бъдат домакини (бел.ав. срещу Лацио (0:1) Милан игра с човек повече в продължение на 50 минути).

Силвио Берлускони правилно попита: „Как така по заплати сме в челната тройка, а по резултати извън десетката?". Уместен въпрос.

Къде е изходът за излизане от кризата? Това е загадката, която Берлускони, Галиани и Индзаги (докато е треньор) трябва да решат. Тяхна е и отговорността. И докато не го направят „Сан Сиро" ще опустява все повече. Нови играчи? Нов треньор? Нов спортен директор? Всеки фен на „росонерите" може сам сподели версията си. Но докато промяна, при това генерална, няма Милан ще си живурка със славата на бивш гранд. А навремето наистина бяха гранд.