Ще направим изключение и вместо само в обичайния петък да ви представим рубриката "Архивите са живи", ще има продължение и утре - събота. Няма как да е другояче, защото ще разкажем историята на един изключителен български футболист и човек.

За България бурната 1968 година започва далеч преди чешките събития през август. През пролетта за Германия заминава Стефан Абаджиев. Той е принуден да напусне завинаги любимата си България и Левски заради късогледите "червени" управници.

В махалата до градинката "Свети Георги", където живеехме, Теко бе за нас пример за смелост. Животът му е истински роман. На този фон хитроватото бягство на Пелето пак от Левски към германския Котбус изглежда изключително дребно. Още повече, че сега, когато няма Берлинска стена, Ангелов може да се нарече обикновен икономически беглец. Докато Теко си е обвеян със славата на първия български футболен политически емигрант. Като всяка легенда до него се стига трудно.

И пътищата за намиране на координати хем са неведоми хем логични. Човекът, който ни даде телефона му в Саарбрюкен, е легендарният привърженик на "сините" Жоро Хюстъна. Двамата са приятели отдавна, а Георги има момчешки спомени за мачове, в които е гледал Теко из страната  от средата на 50-те.

Първият контакт с някогашното дясно крило на Левски прави Хюстъна със сладкодумието си и го подготви за дългия диалог. Самият Абаджиев каза после в изповедта си "не помня откога не съм говорил толкова дълго. Трябваше преди няколко години да дам такова интервю за българска медия, но не стана, защото бях изморен, понеже не бях спал два дни." И така шансът на "Топспорт" се изпълни, а Стефан Абаджиев и неговата увлекателна изповед без предисловие е пред вас...

"Аз съм уличен футболист. Рожба съм на асфалта.Всички финтове и трикове ги научих с децата, с които играехме до късно на улиците "Кирил и Методи" и "Света Троица". Живеехме в общински жилища. Другите хлапета също бяха като мен. Забравяхме понякога да ходим на училище. През лятото сме играли и до десет часа. Един ден пристигна някакъв "чичко". Появи се един път, после още и още веднъж. След това добродушно ме попита: "Искаш ли да дойдеш на тренировка на Левски". Оказа се, че човекът ни е бил комшия и като се връщал от работа, тайничко гледал нашите мачове. Сърцето ми трепна, защото си бях левскар от малък.
Бяха ни събрали група  деца на възраст между 5 и 10 години.

По онова време любимец ми беше Божин Ласков. Бях пленен от това как удря топката с глава. Все едно бе като шут с крак.  Гордея се, че съм бил с три генерации славни футболисти на Левски. В началото закачих от Арсен Димитров и от Амедео Клева. Тогава бях в юношите. Треньор ми бе Боби Петров. Явно съм имал наклонност към треньорската професия още когато бях двайсетгодишен. Треньор на Левски беше Георги Пачеджиев, а негов помощник Васил Спасов. Много уважавах Валяка и той мен. Постоянно се допитваше за съвети около тактиките. Бях му като дясна ръка. Бях приятел с Арсен Димитров и вратаря ни Еленков. Аз не вкарвах много голове. Моята сила беше да давам удобни пасове. Димитър Йорданов - Кукуша често казваше: "Аз живея от Теко Абаджиев".

Имах точно дозиран пас. Слагах топката на главата на Кукуша и по-късно на Гунди. Бях бърз, можех да играя и като халф. Някъде по средата на 50-те бях нарочен за пръв път като потенциален беглец. По това време България и Югославия бяха в доста обтегнати отношения. Водеше се голяма студена война. Футболът обаче е бил винаги над всичко. От Цървена звезда ме харесаха.

Заминах с влак и стоях в Белград осем месеца, без да играя футбол.Спах в един хотел, но не ме пускаха в официални срещи,  защото беше сложно. Нямаше съгласие от българска страна, сърбите също не можеха да сторят нищо. Даваха ми само да тренирам. Запознах се лично с Беара, Шекуларац, Митич. А Милан Милянич, който също игра в Звезда и бе треньор на Реал(Мадрид), ако го попитате за Абаджиев, ще ви каже какви големи приятели сме. От София постоянно ме кандърдисваха "Нужен си на българския футбол. Върни се."

Така и направих. От там насетне обаче се почна милиционерското преследване. Всеки път, когато трябваше да излиза Левски или националният тим на Българи в чужбина, първото име, което бе задрасквано, бе моето. Трябваше да се обаждат, за да ме връщат пак в отбора. На всичко отгоре докрай си останах безпартиен, а в ония години това дразнеше много - особено когато си публична личност. Като видеха, че съм единственият, който не е член на БКП, ме задраскваха с пет молива.

Извън Левски имах два футболни идеала - Пеле и Германия. За мен бразилецът ще остане ненадминат завинаги. Бях щастлив, когато играх срещу него в двата мача на Сантос в София с националния тим. След втория отидох до хотел "Балкан". Снимах се с него и си взех автограф. Снимката я пазя до ден-днешен. Увлечението ми към германския футбол дойде от един приятелски мач през 1960 година между двата национални отбора в София. Те дойдоха като световни шампиони от 1954 и четвърти в света от 1958 година.

На стадион "Васил Левски" ги победихме с 2:1. Техен треньор бе бащата на немските треньори Сеп Хербергер. Бях очарован от грамотността и лекотата, с която играеха неговите възпитаници. И още тогава ми се загнезди мисълта, че искам да дам на Левски това, което съм получил. Да стана добър треньор. За тази цел желанието ми беше да уча в Кьолнската школа. От България обаче ми казаха, че като толкова искам да стана треньор, ще ме пратят в треньорската школа в СССР.

Аз държах на думата си за Германия. И се започнаха спънките. Ще ви дам пример за световното първенство в Англия. Преди това в баража срещу Белгия във Флоренция на 29 декември 1965 година и наши, и чужди бяха единодушни, че съм играл брилянтно. Преди лагера за световното играхме контролен мач в Лисабон с Португалия. Пак се представих отлично. И логично попаднах в разширения състав на националния тим. За да дойде мигът, който няма да забравя. Бях голям приятел с помощник-треньора Христо Младенов. Той ме предупреди, че наставникът Рудолф Витлачил е намислил нещо лошо.

След последната тренировка чехът ми каза в съблекалнята пред всички: "Стефане, извинявай, беше най-добрият срещу Португалия, но трябва да те оставя в София." Аз му отвърнах: "Какво, нещо не чувам какво казваш". И после продължих: "Ти не си човек, разочарован съм и не искам да те виждам и слушам за теб." Той гледаше гузно. Видях го, че явно изпълнява поръчка на разни отгоре, които си изтриват ръцете с него. Той беше мек и егоистичен. Можеше да направи от тези футболисти, които се бяхме събрали в Левски, страхотен тим. Не можа да ни използва както трябва. Да постигне още по-пълен синхрон с нас.

Освен през 1965 и 1968 година можехме да станем шампиони и през останалото време, докато беше с нас. Но явно ние му бяхме само като трамплин към неговото тщеславие. Вече окончателно бях решил, че трябва да се отдам на обучението си като треньор. До тогава имах вече няколко образования. В края на 50-те играех футбол, а вечер поправях телевизори. И реших да стана електроинженер. После завърших икономическия университет. Специалност статистика и също така външна търговия. Но тръпката ми беше топката.

Отидох при големия левскар Борис Велчев в Партийния дом и той ми показа досието: "Виж какви грамадни папки с доноси има срещу теб. Как да заминеш да учиш на Запад, Стефане, как?!" Но в крайна сметка през пролетта на 1968 година с легален задграничен паспорт заминах за Германия.

Отначало попаднах във Висбаден. Бях дошъл обаче с контузия от София. Ходех с патерици. Там имах много приятели, които ми помогнаха да стъпя на крака. Живях една година много тежък живот. Започнах да уча немски език усилено, защото не знаех една дума. И после дойде големият миг да бъда ученик в Кьолнската школа при великолепния Хенес Вайсвайлер, който бе наследил като преподавател Сеп Хербергер. Още през 1964 година Хенес бе поел Борусия (Мьонхенгладбах) с Нетцер и Бонхоф и вече бе направил от тях невероятни футболисти, наречени "младите кончета". Когато ме видя през 1969-а, още първия път ми каза: "Аз теб те знам. Имаш още какво да дадеш като футболист.

Звънни сега на Георги Аспарухов, защото ми трябвате двамата заедно. Ще сте страховита двойка. Ти ще центрираш, а той с глава ще къса мрежите". Послушах го. Гунди бе притеснен. Знаех, че тайните ченгета подслушват телефона. И той ми говореше объркано. Това обаче бе поредното признание за великолепния център-нападател. Явно това мое обаждане накара властите в България съвсем да освирепеят въпреки индулгенцията, която получих с легалния паспорт. След седем месеца ми се обади един чиновник с метален глас и отсече: "Прекъсваме ти валидността на паспорта, трябва да се върнеш в България. Бъди спокоен, няма да ти направим нищо."

Знаех, че това е краят на легалните ми взаимоотношения с този режим. Трябваше да бъда луд,за да се върна.Така започна моята одисея на беглец и истинския живот в Германия...".

Визитка:
Стефан АБАДЖИЕВ
Роден: 3 юли 1934 г. в София
Пост: дясно крило и халф
Кариера: Левски, Висбаден (Гер)
Започва с децата на Левски от 10 годишна възраст.
1952 г. - шампион с юношите на Левски под ръководството на Любомир Петров - Боби
Шампион на България: 1953,1965,1968
Купа на България:1956,1957,1959
В "А" група: 254 мача, 36 гола
За Купата на България: 41 мача
В "А" нац. отбор: 27 мача, 1 гол
В "Б" нац. отбор: 8 мача, 0 гола
1968: Емигрира от комунистическа България. Играе във Висбаден, завършва треньорска школа в Кьолн. Учи при Хенес Вайсвайлер, Хелмут Шьон. Треньор в Хомбург, Саарбрюкен и Ноькирхен.

От първата си съпруга примабалерината Искра Матеева  има дъщеря Ирина, която преподава в танцово училище в Нюрнберг. От втората си половинка Бригите, която е преподавателка по английски и френски език, има син Том. В момента се занимава с детския тим между 13 и 14 години на отбора на Саарбрюкен.