Колко спомени...
Горещото лято на 1994-а година. Едно 8-годишно дете си ляга рано и навива будилника, който трябва да го събуди през нощта, само след няколко часа. Националният отбор на България започва участието си на Световното първенство в САЩ с мач срещу Нигерия. Момчето дори не предполага какво ще стане на този Мондиал. Разочаровано е след загубата с 0:3. Преди двубоя е готово да се хване на бас с всеки, че звездите на африканския тим „Няма да припарят до Боби, защото страшният Трифон с голямата брада ще ги направи на пух и прах!".
Централният защитник с №3 на гърба си и мрачния поглед не знае за това момче и много други, които се чувстват спокойни и щастливи, че този страшен футболист играе за, а не срещу България. Но най-вероятно усеща, че ги е разочаровал. И в следващите мачове от знаменитото за нас Световно първенство е боецът, който те познават.
Да, големите любимци на детето с будилника, съвсем нормално, са тези, които вкарват головете - Христо Стоичков, Данчо Лечков... Но и Трифон Иванов. Харизматичен е. Заради брадата, косата, погледа. Биткаджия е, истински пример за мъжкарство. Олицетворение на футбола от онова време. Трифон - нашият „Торбалан", който не ни плашеше, а с който плашехме другите.
Момчето го е яд само, че Туньо не нарита здраво по кокалчетата „онзи с опашката" от Италия и „престъпния съдия" от полуфинала със „Скуадрата". Момчето отново навива будилника, но няма да може да затвори очи дълго време. Причината - баща му утре ще го заведе на стадион „Васил Левски", за да станат част от множеството, посрещнало своите футболни, своите национални герои.
Момчето трудно си пробива път, но успява - вече е на пистата! За да се докосне до Ицо, Данчо, до Емо и Балъков. До Трифон... След паметното събитие няма търпение да разкаже на всички.
Колко спомени...
Момчето оглася с мощен вик панелката в крайния квартал. Преди секунди Трифон Иванов е опънал мрежата на Уелс с „бомба" от далечно разстояние. И тича по терена с дългата коса... Усмивка? Има лека. И в радостта си Туньо изглежда сериозен, малко страшен. Но не за нас, нали се разбрахме - №3 е наш герой, другите да се стряскат! И уелсците, Вини ли е, Джоунс ли е... „Мини" е той пред нашия Трифон.
Плакати, картички, снимки - какво ли не с образа на Трифон Иванов. И една по-специална програма преди Евро 1996-а година. Големият брат на момчето го урежда с нея. А на корицата „греят" автентичните автографи на Данчо Лечков, Наско и Костадинов. Хем е на седмото небе от щастие, хем усеща горчивина в устата - няма подписа на №3...
„Гооол!" - крещи отново момчето, вече малко пораснало. Годината е 1997-а, а Трифон Иванов току-що е вкарал гола на живота си за националния отбор на България. Топката лети към главата на Туньо, дългата коса се вее, а „братушките" са на колене . България - 1, Русия - 0. Пак сме на Световно!
Още радост за момчето - ще може да гледа Трифон Иванов на живо, защото защитникът се връща да играе в ЦСКА. Но и лош спомен, за първи път след онова нещастно 0:3 от Нигерия. „Червените" играят с Металург на „Армията". Бият 2:0, но не това е най-важното за привържениците, напълнили стадиона сякаш съперник е Реал, а не перничани. Важното е, че те могат отново да се насладят на Стоичков, Костадинов и Иванов. През второто полувреме Камата тръгва за смяна. Сваля капитанската лента и я дава на влизащия Трифон. Туньо я взима и... хвърля на земята. Феновете го освиркват при всяко докосване на топката до края на срещата. Не и момчето. Просто не може. Не може да му се сърди.
Колко спомени...
Момчето вече е мъж. И за негово огромно щастие е сбъднал детската си мечта да стане спортен журналист. Сега в реалност се превръща друга - пратен е да отрази рождения ден на Йордан Лечков. Цяла вечер редом до героите от неговото детство - до Стратега и „лъвовете" от САЩ '94.
Трифон Иванов влиза в двора на „Империя". Стъпва тежко, с пура в уста. В компанията на красиво дамско присъствие. Стилен, усмихнат, поздравява с дрезгавия глас. Не само голям футболист, голям човек - говори, шегува се, държи се приятелски. Толкова е земен...
Днес №3 е на небето. Има запазено място в идеалния отбор от легенди, които ни напуснаха. Това са част от спомените ми за него, за Трифон. Ще те помня винаги така, Гладиаторе! Ти си легенда, а легендите никога не умират. Днес очите ми се насълзиха. Много пъти. Чувствам се така, сякаш ме е напуснал близък човек, с когото съм бил всеки ден.
Липсваш, Туньо! Липсваш толкова много...
