Таня Богомилова, единствената българка, олимпийска шампионка по плуване бяга от медийното внимание. Вече повече от 20 години. А нейната титла на 100 метра бруст от “Сеул 1988” със сигурност е сред петте най-големи постижения на българския спорт въобще. Таня се съгласи да говори пред в. "Труд".

- Познават ли ви хората, госпожо Богомилова? Спират ли ви по улиците?...

- Случва се и това, но все по-рядко. Всъщност няма значение, защото никога не съм търсила популярността. Такъв ми е характерът, че страня от популярността. Не се чувствам много комфортно, когато съм под “особено наблюдение” от страна на медиите. Много по-спокойно ми е, когато съм си аз, когато знам, че имам работа, която трябва да свърша - и у дома, и в плувната федерация. Без да се шуми около нищо. Просто съм такава...

- Но преди две години танцувахте в “Байландо” по телевизията...

- Тогава беше различно, много, много различно. Най-вече защото участието на всеки беше обвързано с благотворителна кауза. Навих се трудно, защото не исках някои да си мисли, че го правя за пари. В същото време беше абсолютно предизвикателство за мен. Е, престраших се заради каузата да навляза в бурни и непознати води, каквито бяха за мен танците. Много съм доволна, че се получи. Смятам, че се справих добре. С партньора ми Дидо станахме много добри приятели. Чуваме се по телефона, виждаме се отвреме-навреме. Поддържа връзка с децата ми. Така се случи, че с приятелката му аз ги орисах, дето се казва. Дори ме покани да му кумувам на сватбата, но май няма да приема. А с Гого (б.а. - съпругът Георги Дангалаков, който като треньор изведе Таня до титлата в Сеул), вече сме кумували пет пъти. Не знам дали трябва да го правим пак.

- Имате изключително богата спортна кариера, съжалявате ли за нещо, което не сте успели да направите в басейна?

- Да, съжалявам, че не поставих световен рекорд. Като пипнах стената на 100 метра бруст на олимпиадата в Сеул и като видях времето не се израдвах в първия момент толкова много за титлата. А ме беше ужасно яд, че не поставих и световен рекорд - останах на 4 стотни от него. Просто исках и златния медал, и световния рекорд. В същия старт поставих рекорд на олимпийските игри, който живя после 12 години. Исках максимума и това ме изяде отвътре. Бях страхотно амбицирана и за победа, и за рекорд.

- Поддържахте ли някакви отношения с плувкините от Източна Германия, които бяха основните ви конкурентки?

- Бяхме само на здравей - здрасти, но си имахме уважението. Те знаеха много добре моите възможности, а аз - техните. Всяка година отборът на ГДР идваше на лагери на високопланинската база Белмекен. Но никога не сме тренирали заедно там. Те стриктно държаха, когато тренират, да имат на разположение целия басейн и никой да не влиза в него по същото време. Дори не разрешаваха да се наблюдават тренировките им. Но моят стил на плуване в бруста предизвикваше голям интерес у германците. Аз плувах малко специфично, делфинообразно, казано на плувен език. И те не можеха да го направят, а оттам идваше и по-голямата скорост. Когато ние бяхме веднъж на лагер в тяхната база Линдорф, техните треньори дори бяха разпитвали Георги Дангалаков дълго. И му бяха казали - сигурни са, че аз ще успея - заради моята борбеност, заради бързината, с която се възстановявах след тежките натоварвания. Всъщност в Линдорф съм правила съвместни тренировки с германките. Но у нас това не се е случвало.

- Направихте уникално завръщане в голямото плуване - родихте дъщеря си Ани след световното първенство “Мадрид-86” и после през 1988-а станахте олимпийска шампионка в Сеул...

- Но преди това да се случи, имах огромни проблеми. Бях уморена и исках почивка, това, че забременях, дойде от Господ, не беше планирано. Отговорни фактори в българския спорт го приеха едва ли не като предателство към националните интереси. А аз исках страшно много да се върна, имах цяла поредица от контузии, които съпътстваха съкратената ми подготовка за олимпийските игри в Сеул - имах около 14 месеца след раждането.

- Вярно ли е, че на входа на клиника в Харков има паметна плоча за олимпийската ви титла?

- Така е, защото тогава на един лагер в Харков получих криза и се наложи спешна операция от усложнения от следродова херния. Беше с местна упойка и хирургът, който се оказа много добър, иронично ме попита дали искам да стана олимпийска шампионка. Казах му, че това е най-голямото ми желание в момента и че ще бия и германките, и рускините. Отговори, че се съмнява дали въобще ще успея да се състезавам в Сеул, но ако го направя и стана първа, ще сложи плоча пред клиниката. Устоя на думата си.

- От десет години сте генерален секретар на Българската федерация по плувни спортове. За какво мечтаете в работата си?

- Най-голямото ми желание е да видя българския отбор така мобилизиран и така мотивиран, както беше по наше време.

Да видя българин на олимпийската стълбичка отново, ще е най-добър атестат за работата ни. На някои може да им се струва фантастика, но аз смятам, че може и трябва да се случи. Вярвам, че вървим в правилна посока. В момента имаме елитни състезатели, които трябва да поведат другите, които да си повярват. Притеснява ме най-вече, че днешното поколение не мисли така, както мислихме ние по наше време.

Тогава ние не мислехме за пари. Най-голямата награда за нас беше първо да спечелим правото да плуваме на някой турнир в чужбина. Самото пътуване зад граница беше много силен стимул за всички ни. Сегашните спортисти смятат, че едва ли не е задължително да пътуват по състезания навън, да получават стимули. Нека първо ги заслужат с постиженията и всичко ще си дойде по реда. Имаме добри плувци, имаме и класни момичета в синхронното плуване, имаме и таланти в скоковете във вода. Нашата федерация обединява четири спорта - плуване, плуване в открити води, синхронно и скокове. Те съставляват на практика една шеста от дисциплините и раздаваните медали на олимпийската програма.

- Преди това живяхте и работихте доста време в Гърция...

- Да, Гърция е страна, която много обичам. Дори мисля, че в предишния си живот съм била гъркиня. Работата там ми даде едно спокойствие. Точно гърците ми предложиха работа. А у нас, когато приключих кариерата си, никой от ЦСКА не протегна ръка да ми каже - ела да работиш в клуба. И на практика бях изгонена. Отнеха ми чина, който имах като елитен спортист, и после в плувен клуб ЦСКА за мен нямаше работа. Болно ми е че се получи така. Отнеха ми чина, защото съм плувала една година паралелно за ЦСКА и за френски клуб. И защото съм получила пари от това, нямало как да съм военизирана. Даже имах и предложение от Гърция да си сменя гражданството. Но това дори не ми минаваше като мисъл, че може да стане.

- Но не ви ли е минавала мисълта, че сте се родили малко рано... С тези успехи по-късно щяхте да спечелите доста повече пари. Дадохте толкова много на българския спорт, но взехте твърде малко от него.

-Така е. За олимпийската титла ми дадоха 2000 долара и една “Волга”, която продадохме. Виждаше ми се огромна като танк, карах я трудно... Затова я продадохме. По онова време с Гого имахме “Шкода”, с която изкарахме дълго време. Но не съжалявам за нищо. Такива бяха времената, така живеехме всички, нямаше как да е друго. Доволна съм от това, което съм постигнала в спорта.

- Сега плувате ли често?

- Не, моето плуване съм си го изплувала. Не съм влизала в басейн поне от пет години. Иначе влизам в морето. За последно това стана в Мъртво море, което е най-соленото в света и просто не можеш да потънеш.

- Какво казвате на децата, които сега започват да плуват?

- Да знаят, че плуването е най-хубавият, но и най-тежкият спорт. Изключително здравословен и полезен. Тренировките са страхотно изнурителни, бих казала самотни. Във водата си сам. Плуваш сам. Тренираш сам. Бориш се първо със себе и после със съперниците.


Знаех - златният медал ще е мой

Такова нещо като да спечелиш олимпийска титла, не се забравя. И сега пред очите ми е тежката последна година точно преди игрите в Сеул, която преживяхме с моя съпруг и треньор Георги Дангалаков. В един момент дори си мислех, че някой ме е проклел - да ми се случат толкова много проблеми по време на подготовката за олимпиадата.

Но всичко го преодоляхме заедно и заради неистовото ми желание да се докажа - и в своите очи, и в очите на тези, които ме подкрепяха, а и заради тези, които не ми вярваха. Преживях поредица от контузии след раждането на дъщеря ми Ани. Първо беше операцията от херния, после проблеми с колената, с рамената, прекарах и херпес зостер...

Голямата ми закана беше, че ще стана олимпийска шампионка. И станах! Бях страхотно подготвена на игрите. Знаех как плуват конкурентките ми, къде са силните им и слабите им места. Затова и бях абсолютно уверена в силите си. На хиляда процента знаех, че ще спечеля златния медал. И колкото и странно да звучи, решимостта ми се засили след четвъртото място на 200 метра бруст в Сеул. Подготовката ми беше насочена изцяло за стоте метра, а на 200 тръгнах много бързо, под границата на световния и на олимпийския рекорд в дисциплината. Това за мен означаваше, че на 100 метра няма кой да ме бие. Докато плувах стоте метра, също бях наясно, че вървя първа и ще победя.

Добре беше, че в Сеул плувахме две българки с много силни постижения в бруста - аз и Антоанета Френкева. Конкуренцията в тренировките преди игрите много ни помогна. Страхотно беше, че и двете спечелихме олимпийски медал.

Треньорите ме съхраниха за големия спорт

Благодарна съм на абсолютно всички треньори, при които съм плувала. Всеки от тях ми е дал много важни неща и ме е изградил като състезателка. Първият беше Петър Костов. Той ме взе като 6-годишна и ме съхрани, научи ме да плувам добре, имах и добри постижения. Не ме товареше с тежки тренировки.

Това ми даде възможност по-късно да мога да понеса големите трудности в подготовката на елитното плуване. Винаги казваше “В това малкото, кльощавото се крие голям талант”. Тренирах при него до четвърти клас.

След това се подготвях в школата на ЦСКА, където ме поеха Червенкови. Първоначално и двамата водеха тренировките, по-късно с мен започна да се занимава само Христо Червенков.И той подхождаше много внимателно към натоварванията, коткаше ме, за да може да се съхраня за плуването за повече години. Първите си големи успехи постигнах под негово ръководство и му дължа страшно много - през 1982 г. влязох във финала на световното в Гуякил.

През 1983-та започнах да се подготвям при украинеца Иван Сивак, който беше у нас по линията на спортното сътрудничество между България и СССР. Той прие връзката ми с Георги Дангалаков, с когото вече бяхме гаджета. До 1985-а след европейското Сивак си тръгна, защото договорът му изтече. Изпратихме го на гарата със сълзи на очи. Сега той е старши треньор на Украйна и на всяко голямо състезание се виждаме. И досега ми казва, че не е тренирал такъв плувец като мен. “Уникална беше отвсякъде!”, все ми го повтаря и ми става приятно.

До края на спортната ми кариера работех с Георги Дангалаков, който вече беше и мой съпруг. Но с неоценимата помощ на Панчо Гюрков. Всъщност именно той, от позицията на селекционер, даде идеята Гого като млад треньор да започне работа с мен, което ни изненада страхотно. Но се оказа, че даде своя резултат.

 

Таня Богомилова цели 10 години е в големия елит на плуването - много рядко срещан случай в тежкия спорт. На световното “Гуякил-82” влиза във финала на 100 м бруст, година по-късно печели първия медал за България от европейско - бронз на 100 м бруст в Рим. През 1985-а на континенталното първенство в София триумфира на 200 м и трета на 100 м. Взема два медала от световното “Мадрид-86” - сребро на 200 м и бронз на 100. На олимпийските игри “Суел-88” триумфира на 100 м, а на 200 е четвърта. Има още 3 медала от европейски първенства - сребро (200 м) от “Бон 1989” и два бронза от “Атина 1991” на 100 и 200 м бруст.

Притежателка на общо 69 поправки на държавните рекорди при жените.

 

НИКОЛАЙ КРЪСТЕВ, в. "Труд"