Александър Попов : Заради футбола избрах волейбола пред леката атлетика

Александър Попов е роден на 5 април 1972 г. в София в семейството на научни работници - химици. Още от малък се насочва към леката атлетика и печели републикански титли в спринта на 60 м и в скока на дължина. Когато е на 11 г., известният треньор от волейболната школа на ЦСКА Стефан Христов го кани да започне тренировки и още след първото занимание той оставя атлетиката. През 1989 г. дебютира за мъжкия тим и печели пет титли (1989, 1990, 1993, 1994 и 1995 г.). Има и 4 купи на България (1990, 1991, 1992 и 1993 г.), с ЦСКА е участник във финалната четворка на КЕШ. Едва 23-годишен се отказва заради серия от травми в коленете. Веднага е назначен за треньор на юношите старша възраст, а впоследствие поема "Славия" (1996-1997 г.) и става най-младият треньор на мъжки отбор у нас. През март 1998 г. му поверяват мъжкия тим на ЦСКА, който води и до днес. Като треньор на "червените" има три титли (2008, 2010, 2011 г.), 4 купи на България (2002, 2009, 2010, 2011 г.), 1/8-финал в Шампионската лига през 2010 г. и полуфинал за Купата на CEV (2011 г.). През 2011 г. става и президент на ЦСКА, след като основният спонсор Георги Георгиев му прехвърля акциите. Още преди това започна тежката финансова криза, от която ЦСКА все още не може да се отърси. През 2003 и 2004 г. е помощник на Милорад Киац в мъжкия национален отбор. Попов е женен за бившата волейболистка Елица Никодимова, също дългогодишна волейболистка на ЦСКА и дъщеря на легендарния футболист на "червените" Аспарух Никодимов. Имат 2 деца - Диана и Габриела.

- Г-н Попов, как така след две титли в атлетиката решихте да смените генерално спорта?
- Там имаше много бягане, но не играехме футбол. А това беше важно за едно 10-годишно хлапе. По стечение на обстоятелствата още на първата ми тренировка по волейбол играхме футбол и това предопредели нещата. Така че, колкото и странно да звучи, футболът ме спечели за волейбола. Има обаче една сентенция на по-старите треньори, че който може да играе футбол, умее и волейбола. Това означава, че можеш да тичаш, да играеш комбинативно и като цяло да си добре координиран. На наш език - футболът ти помага да не си "дърво". Много малко са случаите в обратната посока.

- Вие сте минавали за един от големите таланти във волейбола. С какво превъзхождахте повечето си връстници?
- Имах ръст, прилична техника и физически умения, натрупани от леката атлетика. Още на 17 г. ме включиха в мъжкия национален отбор, но имах невероятния малшанс да се контузя в самия край на последната тренировка преди световното в Бразилия през 1990 г. Скъсах менискус, което за онова време все още беше тежка контузия, изискваща доста време за възстановяване. Иначе със сигурност щях да вляза в състава за шампионата.

- Различни контузии са попречили на кариерата ви. Кои бяха най-слабите ви места?
- Коленете. На 17 години претърпях първата си операция, след която се стигна до още пет на двете колене. Проблемът беше, че все се контузвах в най-неприятния момент. Преди световно, преди европейско. Аз бях капитан на националния отбор за младежи, който стана световен шампион в Кайро през 1991 г. Не успях обаче да отида именно заради контузия.

- Сега от дистанцията на времето имате ли логично обяснение за тези травми?
- Мисля си, че просто костната ми структура чисто генетично не е била предопределена за подобни натоварвания и спорт. Имах много добри физически качества и анаеробна издръжливост. Това е истината. Въобще не си мисля, че някой ме е контузвал или пък урочасал. Или пък че съдбата е била неблагосклонна към мен. За съжаление, по онова време медицината не беше така развита и процесът на възстановяване бе по-труден. Със сигурност съжалявам за пропуснатите възможности, защото имах качествата да постигна нещо в този спорт. Много бързо обаче приех новата си роля на треньор.

- Трудно ли взехте решението да прекратите състезателната си кариера?
- Това е най-смелото ми решение. Силните болки в коленете в комбинация с многото операции няма как да не прекършат ентусиазма на един млад човек. Болеше ме и от пропуснатите шансове, защото тогава имахме поколения с доста таланти и конкуренцията беше страхотна. Вече нямах сили и мотивация за пореден път да влизам и излизам от форма. Отидохме на лагер и там осъзнах, че просто няма как да продължа.

- Кога започнахте работа като треньор?
- Само месец след като се отказах, благодарение на Иван Николов, който тогава водеше мъжете. Тук е интересният момент, че моите родители никога не са се занимавали със спорт. Когато се отказах на едва 23 г., имах възможността да започна на чисто в съвсем друга област. Родителите ми обаче ме оставиха сам да избера пътя си, за което съм им много благодарен. Всъщност за мен не е имало дилема с какво да се занимавам след спорта. Отказах се през август, а от септември станах треньор на юношите старша възраст. Направих много бързо прехода и си дадох сметка, че именно това искам да правя. Аз съм такъв човек - като реша нещо, много трудно някой може да ме разколебае.

- Как се стигна до назначаването ви за старши треньор на мъжете в ЦСКА?
- След първата ми година при юношите получих покана да водя мъжкия отбор на "Славия". Там изкарах две години и понатрупах опит. Спомням си, че през март 1998 г. ми предложиха поста в ЦСКА и така до ден днешен.

- Някои ви сравняват с Алекс Фъргюсън заради изключително дългия стаж начело на един гранд. Това ласкае ли ви?
- (Започва да се смее). Е, то е като шега - сър Алекс. Гъделичка ме по някакъв начин, но все пак...

- Хората често имат проблеми с мотивацията, когато работят на едно и също място толкова години. Имало ли е и при вас моменти, в които сте се чувствали изчерпан или пък сте имали нужда от ново предизвикателство?
- Това е неминуемо. Въпреки тези 16 години, които явно са прецедент за отбор от подобен калибър, не мога да кажа, че съм се чувствал като абониран за това място. Напротив, много пъти не съм знаел дали ще остана, дали искам да остана.

- Кога сте били най-близо до напускането на ЦСКА?
- Може би през 2008 г. или 2009 г. имаше такъв период. Дори преди няколко години казах, че ще се оттегля от треньорския пост. Тогава имахме спонсор, възможности и всичко, но просто се бях наситил. След сезона, който трябваше да ми е последен, започна кризата.

- Защо останахте да се оправяте с цялата тази каша в клуба и огромните дългове?
- Приех го като лична кауза. Точно след въпросния сезон имах предложение от Китай каквото, смея да твърдя, друг български треньор не е получавал. Даваха ми 700 000 лева на година, но отказах. Това решение не може да се обясни така с думи прости. Но аз имам спортно семейство - и съпругата ми, и баща , въобще целият ни живот досега е минал в спорта. Те ме разбраха, за което съм им благодарен. Не съжалявам за нищо,
даже се гордея, че съм постъпил така. Ясно е, че след толкова време в ЦСКА освен съмишленици и фенове съм си спечелил и врагове. Искам само да се замислят дали и те биха направили подобно нещо. Аз имам самочувствието, че съм постъпил правилно.

- Сега, след като сте пряко ангажиран и с оцеляването на клуба, няма ли да ви е по-лесно ако друг води отбора?
- Непрекъснато си мисля в тази посока. Много малко хора обаче биха се съгласили на жертвите, които аз правя, заради каузата ЦСКА. Трябват много компромиси. Кой би дошъл да работи без пари, без селекция и след всяка тренировка да трябва да чисти залата, защото нямаме чистачка. Аз поне не се сещам за някого. Може би, като се стабилизираме, дай боже, и това ще стане.

- Не съжалявате ли все пак, че още дълго време ще плащате заради онези чуждестранни звезди, които играха в отбора? Наскоро казахте, че сте изкарали целия сезон с около 30 000 лева - това е вероятно една трета от годишната заплата на един от въпросните състезатели...
- Това е трагедията на българския спорт - ние да си плащаме за това, че сме имали големи амбиции и сме ги реализирали. Точно така е. Тогава сформирахме един силен отбор, който успя да се реализира в Европа в условия на финансова криза. Друг е въпросът защо сме избрали този път на неподплатена инвестиция в играчи, защото тези пари им бяха обещани. Тогава обаче бяхме участници в Шампионската лига и имахме уверението на собственика ни, че този проект е в процес на развитие. Може да ви се стори смешно, но през 2012 г. си говорихме с него как ще кандидатстваме за домакинство на финалите. А този сезон ни се оказа абсолютно нулев във финансово отношение.

- Как се мотивират за работа състезатели, които отдавна не са получавали никакви пари и нямат гаранция, че въобще ще вземат нещо?
- Преди това имахме сходен случай на голямо забавяне, но в един момент собственикът ни изплати всичко. Нормално е да сме се надявали, че и вторият път ще се получи така, но се оказа напразно. Най-съществено за оцеляването ни се оказа това, че сформирахме един екип от съмишленици. В ЦСКА се събрахме бивши съотборници - Евгени Иванов, Николай Иванов, Ивайло Стефанов. Отделно и чужденците бяха много точни и като цяло за всички нас финансовата страна на нещата бе на заден план. По-възрастните ни играчи искаха в края на кариерата си да направят нещо значимо с отбора, от който са тръгнали. Отделно имахме трима чужденци, а това не се среща често във волейбола ни. Получи се много силен отбор, който, ако не се беше доказал в Европа, щяхме да съжаляваме за похарчените пари.
Те нямаше да са оправдани само за спечелването на една вътрешна титла. А ние играхме като равни с цяла Европа, победихме и "Зенит" (Рус), и "Зиратбанк" (Тур) на Пламен Константинов. Бяхме на крачка от финал, след като бихме категорично поляците у дома. Отидохме на реванша за един златен гейм, но не се получи, просто нямахме ден. Ако го бяхме спечелили, отивахме на финал срещу "Сислей Тревизо", като вторият мач трябваше да бъде в "Арена Самоков", където нямахме загуба 3 г. В спорта няма условности, но си представете да бяхме станали европейски шампиони. Сега обаче пак щяхме да водим този разговор с вас, защото щяхме да се намираме в същото положение.

- Какви грешки допуснахте през тези години?
- Ако се върнем назад, със сигурност ще намерим такива. Например защо тези състезатели продължиха да играят, след като 1 г. не бяха вземали пари? Ами защото имахме амбиции - това е точната дума. Чувствахме, че имаме силен отбор, и то не някъде в чужбина, а в тази кочина тук. Това беше най-хубавото, но в крайна сметка доведе до последствията, които ни тежат и днес.

- Какво е актуалното финансово състояние на ЦСКА?
- Оправяме се. С много сериозна финансова дисциплина през последните години успяхме да оцелеем и вярвам, че не след дълго състоянието ще се промени драстично. За момента обаче не искам да разкривам с какво са свързани тези очаквания. Ще ви кажа само, че е напълно реално да станем такива, каквито дори повечето футболни отбори у нас не са. С школата, със залата, с кадрите и с всичко. Я си представете, че наистина оправим нещата, а? Тогава вероятно ще ме попитате кое е по-ценно - да спечелиш европейска титла или да се справиш в такава тежка ситуация, без да си икономист или бизнесмен.

- Може би най-ценното е да не се стига повече до такава ситуация...
- О, несъмнено. Това вече е обеца на ухото.

- В какви отношения сте с бившия собственик на ЦСКА Георги Георгиев?
- Нямам лоши чувства към него. Нещата приключиха преди 3 г., той ми приключи собствеността и точка по въпроса. Всички сме виновни, че се получи тази финансова криза. Човекът имаше амбиции и заради него играхме в Шампионска лига.
Благодарение на него събрахме такъв отбор и станахме фактор в Европа. Ако зависеше от мен, трябваше първо да видя парите в клубната каса и след това да играем. Но факт е, че този отбор остави следа и хората все още говорят за него. Георги се е борил за нас, но просто настъпи лош момент за всички нас. Когато получих собствеността, най-различни хора - приятели и неприятели, се състезаваха да ме убеждават как трябва да фалирам клуба и да започна на чисто. Аз обаче избрах трудния път, защото не мога да лъжа хората и съм свикнал да нося отговорност.

- Не е тайна, че и вие сте вложили доста лични средства в отбора. Вярно ли е, че заради това сте спрели строежа на семеен хотел?
- Така е, но предпочитам да не навлизам в подробности.
- В семейството ви как приемат факта, че животът ви е подчинен почти изцяло на ЦСКА?
- Всъщност не само моят живот, но и този на цялото ми семейство. Но без близките ми нямаше да мога да се справя в тази тежка ситуация. Семейството ми ме подкрепя и напълно разбира моята кауза. Последните години бяха доста неприятни за нас, но аз винаги съм бил оптимист. Но разбиране проявяват и много други хора около мен - като започнеш от тези, на които все още дължим пари, минем през играчите и стигнем до феновете. Без тях няма как да ни има.

- Как успявате да разпускате и има ли място, на което забравяте за проблемите?
- Аз съм съвсем нормален човек и може би точно това ми помага. Много обичам планината и когато имам възможност, посещавам различни кътчета. Но това е нещо, което правя от много години. Харесва ми и семейният уют, чета книги. Въобще мога да кажа, че оцелявам с нормалност, с малките неща в живота.

- Намирате ли съмишленици в спорта и по отношение на хевиметъла?
- Наистина много обичам музиката, в частност рока и хеви метъла. Всичко обаче идва от възпитанието. Родителите ми са възпитали у мен любов към книгите и музиката. Нещо подобно, и то успешно, правя със своите деца. Колкото до състезателите, през всичките тези години ми се струва, че съм се изградил и като педагог. Рок музиката обаче е начин на светоусещане и аз не мога да я втълпя на някого, който няма никакво отношение към нея. Как да накарам някой да слуша Елвис Пресли, като през живота си не е прочел нищо?

- Остава ли ви време за ходене по концерти?
- Каквото има, когато има. Миналата седмица бяхме на Metal Allstars, живот и здраве, ще отидем и на "Аеросмит".

- Червеният анцуг и черната чантичка на кръста са се превърнали в нещо като запазена марка за вас. Така ли се чувствате най-комфортно?
- (Избухва в смях). Така се е случило просто. Може би ходя така от 2008 г., като станахме шампиони и аз бях облечен така. Всъщност може и да има някаква доза фатализъм, знам ли. Иначе на Шампионска лига и аз съм слагал костюм, но определено така се чувствам по-добре.